Черноморска обиколка, връх Арарат и връх Елбрус - II част.

8-ми ден:

Потеглихме от хотела още сутринта и се насочихме към двореца на Исках паша ( дворец). Заради Байрам-а беше затворен, както и почти всичко друго в Догубаязид, което ни амбицира допълнително да се насочим към следващата държава от плана ни – Грузия.
След около 2 часа пред нас се ширна необятното Арменско плато ( цък) на височина около 2000м. Вдясно от пътя се падаше границата с Армения, но нашия път ни водеше само направо. Не след дълго се изкачихме на най-високата точка на платото – около 2200м. Превалихме го ранния следобяд и за наша изненада пред нас се откри типична алпийска гледка. Каменни къщи бяха заменени от дървени, а безкрайната песъчлива пустош от вековни борове накацали по склоновете (цък ). Бяхме на прав път – черноморското влияние започваше да се усеща.

След едно безкрайно лакатушене по планинските пътища, най-сетне стъпихме на равен път и макар гледките от двете ни страни да бяха впечетляващи, то монотоността накрая взе превес. ( тук).
Около 21:00ч. стигнахме границата с Грузия. Хрис заедно с буса премина границата сам, а ние като пасажери трябваше да преминем паспортния контрол пеша. Безмитният магазин естествено не беше подминат като спирка и след около 2 часа най-сетне се събрахме всички, но вече на грузинска земя. Умората почваше да взима превес, затова първия град пред нас бе избран за нощувка. Попаднахме в гр.Батуми, в малко семейно хотелче. Вечеряхме и с Пепо изключително добре оценихме факта, че най-сетне вече сме в държава, в която бирата е цени близки до нормалните и започнахме своебразна надпревара за най-добра грузинска бира. Постепенно тази надпревара се пренесе и в останалите държави, като краен победител така и не излъчихме, но не поради липсата на избор, а поради качествени характеристики.

9-ти ден:
На следващата сутрин Жоро и Пепо ни разказаха за нощния живот в Батуми, на които те бяха станали преки свидетели, а аз за съжаление го бях проспал. Закусихме пелмени, а след тях надпреварата започнала миналата вечер бе продължена.
Отправихме се към центъра на Батуми, уж за кратко, но градът (или поне неговия център) се оказа доста завладяващо място. Така мислехме всички, освен Санди, който е бил няколко дни по-рано в града. Неговата история защо не харесва Батуми също заслужава сериозно внимание, но не и е тука мястото.
Ние същевременно бяхме изключително впечетлени от грузинските полицаики, които се опитваха да ръководят движението в центъра. Отправихме се към плажа, за да го разгледаме и тогава оцених напълно нашето, макар и на места мръсно черноморие. Пясъкът е създаден да бъде настилка за плаж, а не камъните. (плаж). Наистина в такива моменти човек оценява това, което има.
Обядвахме и вече доволни от разходката ни се качихме в буса. В това време Санди вече беше запазил хостел в Тбилиси, а именно и това ни беше следващата дестинация. Уви, за наше огромно съжаление се оказа, че Батуми и Тбилиси, които са на разстояние от 400км са свързани от двулентов път, но не и от магистрала. Натовареността на пътя, уменията на грузинските шофьори да изпреварват и още няколко фактора ни принудиха да изминем тази иначе не толкова дълга отсечка за 7ч.
Късно вечерта вече се качвахме по стълбите на хостела в Тбилиси. Намерихме Санди, отидохме до магазина и по негова препоръка взехме евтино грузинско вино в 5 литрова бачонка. Естествено това не се оказа най-мъдрият избор, но вкусът на виното в тази ситуация беше без значение, защото всеки разказваше историите, които му се бяха случили през изминалата седмица. А какви истории имаше само...Те биха били тема на друг разказ. След reunion-a и разказите на Санди за грузинските нрави и обичаи, които той бе разбрал за тази една седмица сънят дойде някак естествено.

10-ти ден:
Изнесохме се малко преди обяд от хостела и се насочихме към най-близката баничарница или нейно подобие. Закусихме обилно и тръгнахме към центъра на Тбилиси. По улиците се забелязваха впечетляващи футуристични сгради, чието предназначение оставаше мистерия. След кратка разходка, аз и Пепо решихме да включим Санди в нашата мини надпревара относно качествените характеристики на бирата, докато другите обиколиха още малко. Останах очарован от факта, че из целия град има free wi-fi ,,I love Tbilisi’’.
Няколко часа по-късно вече пътувахме към границата с Русия, която бе предвидена за преминаване днес. Разстоянието беше около 160км, но естествено магистралите в Грузия все още оставаха мираж. Отне ни около 4 часа да изминем тези 160км. По пътя си успяхме да срещнем и истински номад, който отглеждаше камила, козле и куче ( номад). Веднага щом разбра, че сме от България ни попита какво се случва с протестите в София. Откъде той знаеше за тях си остана загадка. Той ни разказа за живота си, че е роден на пътя на чист английски, което от своя страна беше малко чудо. Не след дълго до него спряха две коли, а от едната излезе едър кавказки чичко, който започна да блъска и да подвиква на номада несвързани неща. Не можахме да разберем какво се случва, но бяхме помолени любезно да хващаме пътя, което и направихме. Те първа ни предстоеше да преминем през една безумната граница.
Успяхме да се доберем до грузинско-руската граница едва около 18:00ч. На пръв поглед опашката не подксазваше за по нататъшните събития. (цък). Не след дълго покрай нас в насрещното платно профуча черна лада, със затъмнени стъкла и пукнат заден такъв. След малко тя отново мина покрай нас, но в посока границата с кола следваща я. Това трябваше да се повтори няколко пъти, за да се досетим какво става – издърпваха коли от опашката и ги караха директно на КПП. Почти веднага в главата ми се завъртя слогана: Welcome to mother Russia.
Отделно от това, колоната вървеше безкрайно бавно. Неприятната обстановка се допълваше от безкрайният скален кавказки масив, който беше от лявата ни страна и яростно бумтящата река отдясно.
Макар и с още няколко малки произшествия с други участници от колоната, след 7-часово чакане и попълване на куп декларациики – успяхме да влезем в Русия. Часът беше около 01:00ч., а ние нямахме никаква идея къде ще нощуваме, само знаехме, че леглото в момента е приоритет за всеки един от нас.
Не след дълго пред нас се мярна и първия град – Владикавказ – столицата на Северна Осетия. Макар и да беше събота вечер, улиците му бяха пусти, а ние се отбихме в първия магазин, покрай който минахме. На излизане от него, чудейки се какво да правим, Хрис заговори група момчета стояща отпред. Учудващо, лично за мен, те приеха доста присърце нашата драма с нощувката и започнаха да звънят на свои познати, да ги питат за хотели/хостели или просто стаи. Това явно, че не свърши работа и малко по-късно ни казаха да караме след тях. И това не свърши работа, защото всичко във Владикавказ очевидно беше заето, но за сметка на това ни заведоха в санаториум в покрайните на града. Макар и смущаващото местоположение и интериор в апартамента, в който ни настаниха (две спални, билярдна маса, басейн, сауна и т.н) никой не обърна внимание и почти моментално заспахме.

11-ти ден:
По обяд на следващия ден бяхме вече в Терескол ( градът под Елбрус), разучихме информация относно лифтовете ( 1100 рубли - около 50лв за двупосочен билет до височина от 3800м.), намерихме си къмпинг и разпънахме палатките. Денят мина спокойно, в подготвяне на багажа за изкачването. Понеже лифтът щеше да ни остави на 3800м., трябваше да разпределим общата храна по раниците и да я качим до заслона на 4200м. Докато оправяхме багажа и се двоумяхме дали да взимаме пикели, въже и седалки за нагоре, покрай нас мина един руснак и ни заговори. От него научихме, че той е качил върхът преди 4 години, заедно с още 57 души от работата му в Москва. Цялото упражнение им е коствало 16ч., но единствените сечива, които са използвали били котки. Решихме да го послушаме и оставихме всичко излишно в буса, така и така раниците бяха достатъчно пълни и тежки.

12-ти ден:
Оправихме багажа набързо и нетърпеливи се насочихме към лифта. Не след дълго вече бяхме на височина 3800м. и онемели от гледките, които се разкриха пред нас поехме по пътя към ,,заслона на 11-те’’ (4200м.) (цък). Изнасянето на багажа до горе ни костваше някоя и друга псувня, но все пак упражнението завърши успешно. Понеже нямаше как предварително да се резервират места в заслона, бяхме взели и палатките с нас, ако се наложи да нощуваме в тях.
Около обяд вече бях пред заслона и се чудих накъде да поема, когато Санди и Жоро се появиха и казаха, че са намерили българин, който води немски групи до Елбрус, а той е обещал да ни намери места. Казваше се Емо и за 13-та поредна година беше гид на немски ентусиасти, решили да покоряват върха. Двете нощувки в заслона ни струваха по 1000 рубли (45 лева) на човек. Не след дълго вече бяхме в спалните чували и си почивахме ( айляк). Утре предстоеше аклиматизационен ден ( изкачване до скалите на Пастохов – 4800м.) затова и реших да прекарам следобяда в чувала.
Бяхме настанени при още двама руснаци, които споделиха, че са тук от 1 седмица и все още не могат да изкачат върха поради лошите климатични условия и неуспехът на единия от тях с аклиматизацията ( беше се връщал 2 пъти от височина над 5000м.).

13-ти ден:
Бяхме предвидили 3 дни за изкачването на върха и нямахме време за губене, затова и днешния ден бе предвиден за аклиматизация. Тръгнахме малко преди обяд към Скалите на Пастохов. По пътя нагоре времето се влоши и падналата мъгла, снеговалежа и студа все пак ни подсказаха, че не сме в случайна планина. (цък). Цялото упражнение с изкачването и слизането продължи около 3ч., като вече на слизане в заслона времето се подобри. Същевременно един от нашите руски ,,съквартиранти’’ си беше тръгнал, след като и тази нощ не успя дори да излезе от заслона, за да тръгне към върха. Силният снеговалеж не му позволи. Именно и тогава в нас започнаха да се прокрадват леки подозрения, че мисията ни може и да не се увенчае с успех, въпреки огромното ни желание.
Събрахме се в импровизиранта столова ( цък), за да вечеряме. Бяхме приятно изненадани от момичето, което готвеше там, която ни предложи да ни нахрани с храната останала от предната група, понеже така и така е щяла да я изхвърли. Приехме да се лишим от предиденото си меню на драго сърце, благодарихме й горещо и се заехме с храната.
След вечеря се събрахме всички, които щяха да атакуват утре сутринта върха да обсъдим възможните варианти. Прокрадна се идеята да платим на рак трак, който да ни откара до над скалаите на Пастохов ( 4900м.), но тя беше отхвърлена почти единодушно. Към нас се бяха присъединили и двама руснака. След като времето не даваше никакви индикации за подобрение, негативната прогноза на Емо, че според него има 20% шанс за успешно изкачване утре, около 20:00ч. един от руснаците нахлу в столовата с огромна усмивка на лицето си. Дойде при нас и ни съобщи, че има данни от последната прогноза, според която ни очакваше чиста нощ с лек снеговалеж на сутринта. Това моментално ни върна позагубено настроение, благодарихме ме му и се отправихме към чувалите по-спокойни. Отново ни очакваше ранно ставане на другия ден.

14-ти ден:
Ставането беше предвидено за около 01:00ч. Никой от нас не бе могъл да спи тази вечер, затова не беше трудно. Първата ни работа, след като навлякохме всеки един възможен кат дрехи бе да почнем да правим чай. Закусихме с по няколко бисквити.
На врата се появи Пепо. Не изглеждаше добре. Заяви ни, че го е пипнал някакъв вирус и не може да спре да повръща. Очевидно нямаше как дори да тръгне нагоре. Мишо бе получил кръвоизлив в очите и всяка една, била тя и минимална светлина го дразнеше. Изкачването до изгрев слънце щеше да се осъществи на челници, затова и той нямаше как да тръгне с нас. Христиан от своя страна още предишната вечер ни беше заявил, че 9 – 10 часово монотонно ходене в снега не го привлича и изобщо няма да тръгва с нас. Останахме четирима – аз, Санди, Жоро и Виктор.
След всички приготовления, сложихме котките и поехме нагоре. Ние и руснаците от бяхме едни от малцината, които бяха тръгнали пеша. Почти всики останали групи се придвижваха с рак трак. След едно сравнително бързо изкачване, около 04:30ч. бяхме вече над Скалите на Пастохов. Не след дълго, Санди се отказа, заради силни болки в кръста и така нагоре продължихме тримата – аз, Жоро и Виктор. Малко по-късно настигнахме други групи и започнахме да вървим с тяхното темпо, оформяйки една дълга индианска редичка. Темпото им беше неравномерно и много често трябваше да се спира – почти през две крачки, за да се изчакваме. Жоро и Виткор не издържаха на това и тръгнаха нагоре, аз прецених, че е по-добре да пестя сили и да ходя по-бавно.
Времето започна да става осезаемо по-студено. Падналата мъгла и лекият снеговалеж допълнително влошаваха нещата. След като усетих, че пръстите на ръцете ми започват да измръзват реших да сменя ръкавиците. За мой късмет тук помогна вирусът нападнал Пепо. Малко преди да тръгнем той ми беше дал неговите ръкавици, с които именно смених моите. Пък и се оказаха много по-топли.
Пътят нагоре продължаваше да бъде мъглив, а липсата на сън все повече оказваше своето действие. Виктор беше избързал нагоре и не след дълго го срещнахме. Той ни заяви, че се отказва и ще слиза надолу. В крайна сметка нагоре продължихме Аз и Жоро.
Все по-често започваха да ми минават примамливите мисли да се откажа. Чувствах се изморен, трудно дишах, а и монотонно пет часово ходене в мъгла бе започнало да ми омръзва. Тоталното чувство на дезориентация допълнително влошаваше ситуацията. Малко след като Виктор се отказа, и малко преди аз да се откажа зад нас слънцето си проправи път през гъстата мъгла.(цък и цък ) Тя изчезна моментално, снеговалежът спря и видяхме , че ни остава по-малко от 1 час ходене до седлото, което беше на 5300м.
Обнадеждени и с нови сили продължихме нагоре. Повдигахме си духа с отделни рефрени от възрожденски песни, които припявахме на висок глас, за което събирахме учудените погледни на останалите изкачващи се нагоре. Около 09:00ч. се добрахме до ,,седлото’’ ( местност между Източен и Западен Елбрус) и там се отдадохме на заслужена почивка. За съжаление, не й се насладихме дълго, защото ни стана студено, затова поехме нагоре към последните 300 метра. ( цък).
Вече нямаше какво да ни спре по пътя нагоре, затова не си давахме и много зор, все пак кислородът беше дефицит. Преодоляхме разстоянието без проблеми и около 10:30ч. вече се снимахме на върха с родния трибагреник.(Елбрус) Времето беше кристално чисто, а навсякъде около нас се разкриваха магически гледки. Руснаците, които бяха тръгнали с нас, също се бяха качили на върха и се поздравявахме един друг. Постояхме горе, поснимахме се, но за съжаление трябваше да слизаме, защото вятърът се усилваше. Малко след като започнахме да слизаме, гъста мъгла обви върха и с Жоро се спогледахме, благодарни, че все пак планината е позволила да се качим горе.
На слизане установихме, че сме се дехидратирали, затова спряхме да починем, изгълтахме последните запаси от чай и вода и поехме бързо надолу. Махнахме и котките по пътя надолу, така че пързалянето стана приоритетно като начин на слизане.
След около 2:30 часа слизане вече бяхме в заслона. Другите от групата бяха слезнали в къмпинга, като ни бяха оставили малко храна, ако все пак не успеем навреме да слезнем за лифта, който затваряше в 16:00ч. Починахме, хапнахме и стегнахме багажа. Успяхме да слезнем навреме за последния лифт и доволни се отправихме към къмпинга в Терескол – вече бях сигурен, че светът е станал с една идея по-малък за мен.

15-ти ден:
Сутринта на следващия ден започнахме да си събираме багажа. Но за разлика от други пъти, този път никой не бързаше за никъде. Не гонехме срокове и часове ( или поне не всички) и всичко ставаше лежерно. Затова и около обяд потеглихме към Украйна. Или поне щяхме да опитаме да преодолеем около 600км до пристанище Кавказ, а оттам с ферибот до Керч.
Още при първата ни спирка за обяд стана ясно, че плановете ни за деня са прекалено оптимистични. Друг недостатък беше и факта, че по пътя ни магистралите липсваха, но за смекта на това трафикът беше повече от приличен. Решихме, че няма да спираме преди залез и да бивакуваме някъде, а ще се опитаме да изминем максимално голямо разстояние, така че да се приближим до границата.
Късният следобяд спряхме за пазар. Така жадуваната от мен и Санди водка и сельодка вече беше налице. Решихме да прибавим и евтин хайвер ( грешка ) към менюто за тази вечер. Късно вечерта към 02:00ч. вече бяхме на плажа в Анапа и доволни похапвахме сельодката, като водката не оставаше по-назад. Заключихме дружно, че няма да повторим в скоро време тази комбинация, изкъпахме се във водата и аз доволен се насочих към спалния чувал в къмпинга.

16-ти ден:
Срещу скромната сума от 8 евро на човек ( плюс таксата за буса) успяхме да се качим на ферибота и след около 20-тина минути вече бяхме на украинска територия. Опитите на митничарката за шега срещна категоричния ми отказ и единственото, което успя да изтръгне от мен беше: ,,Не понимаю’’
Излезнахме отвънка и с Жоро си взехме по един ,,Квас’’. Така и не разбрахме от какво точно се прави (само за хмелът съм сигурен, че влиза в състава му), но малцина от нас го харесаха. Докарваше го на вкус бонбони ,,кръц-кръц’’.
Днешната ни цел беше Ялта и независимо от разстоянието и липсата на магистрала трябваше да стигнем до там. По пътя минахме покрай няколко препълнени къмпинга и вечерта вече удобно чакахме пред един сфетовар в центъра на града. 200км от пътят през деня премина през постоянни завои, спускания и изкачвания. Поради тази причина всички се чувстваха смазани, а се оказа, че в Ялта къмпинги липсват. Взехме по една шаурма ( местния дюнер) и се насочихме към автогарата, за да потърсим квартира. На първо четене нямахме претенции относно това къде ще спим, но и не бяхме напълно готови за предстоящите събития. Хрис, Мишо и Виктор се настаниха удобно в крайпътна къщичка, докато за нас остана варианта да се качим в намиращия се в съседство 15-етажен блок. Още с навлизането в квартала аз и Санди възкликнахме в един глас ,,Банишора’’. А и асоциацията не беше кой знае колко далеч от истината.
Качихме се с асансьора до 15-ят етаж, където на вратата ни отвори....леля Пирожка. Този симпатичен прякор получи нашата хазяйка, която имаше...странен вид. Жена преживяваща трансформацията между леля и баба със силен грим и две палаво поклащащи се опашки на главата. Бяхме си взели по 2 бири, но набързо изпихме по една и побързахме да си легнем. Нямахме търпение да дойде утре и най-сетне да се насочим към плажа.

17-ти ден:
След кратка разходка в Ялта, взехме мъдрото решение, че днес ще почиваме и ще нощуваме на къмпинг до Севастопол. Градът се намираше недалеч от Ялта.
Излезнахме от Ялта и не след дълго спряхме да хвърлим едно око на двореца в Ливадия, мястото където е подписана Ялтенската конференция. Само Жоро влезе да разгледа отвътре и съответно да си плати входа. Ние останахме да го чакаме отвънка. Тези, които бяха посещавали двореца в Балчик се обедиха около мнението, че дворецът в Ливадия бледнее пред този в Балчик и няма повече какво да разглеждаме тук.
Ранният следобяд вече подминахме Севастопол и навлизахме в предварително намерения от нас къмпинг. Още с влизането в него ни се стори странен, но все пак решихме да проверим как стоят нещата. Драконовските мерки и ( лягане в 00:00ч., невъзможност за внасяне на алкохол в къмпинга и т.н.) призивите за трезвеност накацали по стените под формата на графити ( цък и цък) бързо ни отказаха от идеята да нощуваме тук. За наш късмет, охраната се оказа разбран човек и ни насочи към друг къмпинг, който щял да бъде по-близо до нас. Така и стана.
Къмпингът се оказа доста по ,,демократичен’’ от предишния. Най-сетне се радвахме на нормален плаж ( от пясък) а и слъцнето все още не беше залязло. Вечерта прекарахме в търсене на подходящо място за забавление, но това се оказа задачка с повишена трудност. След като в местната дискотека ни поздравиха с Азис, реших, че всичко си има граници и се отправих към чувала си, като преди това проведох разговор с местната милиция.

18-ти и 19-ти ден:
Последните два дни прекарахме в път. За съжаление преминаването на границата между Украйна и Преднистровската Молдовска република не бе безпроблемно. Многото часове, които прекарахме на нея ни костваха предвидената вечер в Кишинев. Затова и трябваше да нощуваме някъде по пътищата на южна Молдова. И така след 7000км изминати за 19 дни, 6 държави, няколко полудържавички, две планини стигнахме единодушно до извода, че България изобщо не е толкова лошо място за живеене.

Черноморска обиколка, връх Арарат и връх Елбрус - I част.

Някъде, някога прочетох, че едно пътуване се изживява 3 пъти: когато го организираш, същинското преживяване и след това когато разкажеш за него. Та...време е за последния етап от нашето пътуване.
Пътувал съм не малко, но си признавам, че за първи път трепета на очакване преди всяко пътуване, бе заменено с лек страх, но и примесено с едно непознато чувство – онова, което са имали хора като Мелъри, преди първото му пътуване към потстъпите на Еверест.
Цялата работа започна, когато слизахме от хижа Ехо и се бяхме насочили към връх Вежен през лятото на 2012г., когато аз, Санди, Жоро и Крисо тихо обсъждахме идеята да за изкачване на връх Арарат в Турция. Никой и представа си нямаше от подробностите около върха, но Жоро спомена, че е над 5000м., което моментално го направи желана дестинация за нас. Нямахме си и на идея как точно ще протече цялата подготовка за пътуването, но си го заплюхме като една от целите на лято 2013г.
В последствие Крисо се отказа от идеята, като върха му се стори твърде скъп за парите, които трябваше да се платят, а през януари 2013г. започнахме и същинската организация на трипа. Участниците в подобни пътувания са доста меняща се величина и поради това ще пропусна цялата история със окомплектоването на състава в това епично пътуване, и ще спомена финалния : Аз, Санди, Жоро, Пепо, Христиан, Мишо, Виктор и верния ни спътник – ел-буса на Христиан.
След няколко месечна подготовка, разговори, бая изпита бира, опознаване на спътниците и почти постоянна промяна на плановете дойде и сюблимния момент – 31 юли, 2013г. около 19:30ч. Събрахме се пред Христиан с целия багаж под ръка, на рамо и общо взето – кой както смогваше да го носи. Планът беше вече ясен – отправяхме се на обиколка на Черно море, като същевременно щяхме да се опитаме да изкачим връх Арарат ( 5165м. най-високият връх в Турция) и вр. Елбрус ( 5642м. – най-високият връх в Кавказ, Русия и Европа). Лично на мен ми се струваше доста амбициозно пътуване с доста високо поставена летва на целите, още повече, че почти никой от нас нямаше опит в планините извън България ( с изключение на Христиан – изкачил Монт Блан и Виктор – покорил Матерхорн).
Уреченият ден настъпи. Заедно с нас, до Истанбул щяхме да имаме и женско присъствие в буса – Криска, приятелка на Пепо, която щяхме да оставим на летището в Истанбул.
Потеглихме малко след 20:00ч. като се бяхме запасили с по 1-2 кена бира за ,,тежкия’’ път до Капитан Андреево. Пристигнахме на граничния пункт около полунощ. Мисля, че турските граничари имаха известни желания да сваляма багажа от буса и да го претърсват, но рязко ги обхвана усещането за мързел след като погледнаха целия ни багажник ( всеки от нас беше тръгнал поне с два големи самара) и около 1:30ч. с известни недомлъвки все пак преминахме успешно. България започна да остава зад нас.
Около 04:30ч. бяхме на летището в Истанбул, където оставихме Криска и се насочихме към Североизточна Турция.
Около обяд на същия ден възникна и един от малкото спорове по между ни. Спорът се отнасяше относно това дали да следваме пътя, който се виеше по морето или да продължим направо през вътрешността на Турция. След кратък спор и гласуване 4:3 гласа решихме да продължим по крайбрежието.( което не се оказа грешка).
След целодневно пътуване на същия ден, вечерта акостирахме на пуст плаж около град Самсун. ( цък ). За съжаление бяхме попаднанли в Турция точно по времето на свещения месец Рамазан и така до края на пътуването си се разминахме с удоволствието на местния фаст фууд - кебап.
Разпънахме палатките на плажа и не след дълго до нас спря една баничарка. От нея излезе мъж, който носеше три пъпеша – чрез езика на тялото успяхме да разберем, че те са подарък за нас, защото ни е видял, че спиме на палатки. Жоро се беше сдобил с няколко сувенирни дървени епруветки с розово масло( явно точно за такива случаи) и съответно ние му върнахме жестта. Опита се и да ни обясни по-добро място за бивакуване, но нас вече ни мързеше прекалено много, за да се местим от сегашното си местоположение. Останахме приятно очаровани от жестта и най-накрая седнахме да вечеряме. Богатата ни вечеря от кремвирши, маслини, хляб и няколко гълтока ракия ни успа скоропостижно и всички налягахме. Освен няколкото преминали бивола покрай нас през нощта, вечерта беше спокойна и на следващия ден се отправихме към гр. Догубаязид – именно от там трябваше да започне изкачването на Арарат ( Агри Даг – турското му наименование)

2-ри ден:
На следващия ден станахме раничко и към 08:00ч. вече бяхме на път – очакваха ни към 800 км, които трябваше да минем. Не след дълго спряхме да заредим с гориво и докато чакахме Санди да плати, си поръчахме по кафе/чай. Изпихме ги набързо и ставайки си поискахме сметката, а сервитьорът от своя страна отказа да му платим, като повтаряше усмихнат: ,,комшо, комшо’’.
Поехме отново по пътя си посока Трабзон. Преминавайки през почти цялото турско черноморско крайбрежие останахме впечетлени от градовете по него – китни места, с далеч по-малко минарета.
Стотина километра преди да стигнем Трабзон оставихме Санди, който щеше да ни изчака 1 седмица в Тбилиси, докъдето трябваше да стигне на стоп. Ние от своя страна, в намален състав вече, поехме към град Ерзурум. За целта се насочихме на изток, за да преминем през Понтийските планини. По протежението на цялото ни предвижване в планината се открояваха нови градове, а в почти всеки от тях имаше и сграда на университет със съответно кампус около него. След няколко часово виене по планинските пътища, достигнахме проход на височина 2400м. ( цък). След неговото преминаване лека – полека започнахме да се спускаме към град Ерзурум. По-късно стана ясно, че неговото население е смесено – турци и кюрди и е административен център на областта.
Продължихме на изток докато пейзажът ставаше все по-каменист и пустинен, а от двете ни страни се открояваха едноетажни каменни къщи ( цък). Почти до всяка имаше натрупана купчина от животински фекалии наподобяваща купчина брикети – и да, използваха ги за отопление, поради липсата на дърва.
Малко след като падна здрач пред нас се откри Догубаязид и след 12 часа шофиране навлезнахме в града. Понеже срещата с нашия гид Муса беше на автогарата, попитахме първия спрян таксиджия как да стигнем до нея. За наше щастие човекът успя да ни покаже с жестове да го следваме, но първо трябвало да остави клиент. Така и стана и не след дълго бяхме на автогарата в града. Веднага бяхме наобиколени от местни, които искаха да помогнат и да им кажем кого търсим. Само със споменаването на името ,,Муса’’ един от тях ни каза, че ще му се обади да дойде да ни вземе. Не очаквахме толкова бърза реакция, но буквално след 3-4 минути през автогарата влезе баничарка с мръсна газ, благодарение на което цялото пространство се изпълни с прахоляк. От колата излезе и нашия гид Муса, който се извини за неудобството, че не е дошъл по-рано и ни поведе към хотела. За съжаление или не – той говореше само руски, така че комуникацията от тук насетне с него поеха Жоро и Христиан. След традиционния чай, който изпихме в хотела с него се разплатихме и всеки от нас изморен от пътя се насочи към стаята си – утре щяхме да стигнем до първи базов лагер на 3200м.

3-ти ден:
След неимоверните усилия, които положихме да станем към 06:30ч. и да си подредим багажа, закусихме и един от братята на Муса – Нури, дойде да ни вземе от хотела. Качихме се в бус, в който имаше още 6-ма поляци, които също се бяха насочили към върха и явно до края на изкачването щяхме да се движим в комплект с тях. (цък)
Още преди обяд бяхме на сборния пунк в селцето Ели ( бяха просто няколко къщи построени в близост една до друга). Разтоварихме багажа от буса, намазахме се със слънцезащитен крем, стегнахме връзките на обувките и потеглихме нагоре.
Първата ни спирка по пътя беше малко шатра, в която ни почерпиха с горещ чай (цък) , с който да борим дехидратацията. Не след дълго отново имахме подобна спирка за чай, като едно от местните деца се опита да ни продаде карта на планините в Турция срещу 25 лири, но уви – никой от нас не се съгласи на тази сделка.
По пътя нагоре спряхме да се подкрепим с по няколко лъжици мед и след около 4 часа изкачване успяхме да зърнем първите палатки на базовия лагер ( цък). На съседните хълмове се забелязваха и други базови лагери, които бяха на другите гидове.
Отдъхнахме и след кратко излежаване на поляната решихме да вечеряме. Учудващо или не, но никой от нас не можа да се справи с отредената дажба и за съжаление част от храната бе изхвърлена. Слънцето залезе към 19:30ч., а това изведнъж силно ограничи заниманията до лягане. Точно по това време, част от кюрдските ни гидове изтанцуваха традицинно мъжко хоро , в което се включиха Христиан и Мишо. Около 22:00ч. вече всички бяхме по палатките и доволно заспивахме, необръщайки никакво внимание на шума, който идваше от полския лагер.

4-ти аклиматизационен ден:
Станахме около 07:00ч., закусихме и се отправихме към вторият базов лагер на 4200м. Нашият гид Нури се отказа не след дълго и ни повери на друг гид, който да ни отведе до горния лагер. Макар и причината за неговото главоболие да остана мистерия, ние категорично заключихме, че това си е чист класически махмурлук.
По пътя нагоре, турският маркетингов гений отново беше влязъл в действие. На височина от около 3800м. бе опъната шатра, а в едно корито бяха поставени безалкохолни, като най-отгоре леко се подаваше кен ,,Ефес’’(бира). Естествено в легена беше напълнен с лед за максимално удоволствие. Решихме да не спираме на качване, но си обещахме да се наградим с по бира на връщане. След около 2:30ч. изкачване достигнахме вторият базов лагер ( цък). Обядвахме, полюбувахме се на това да си над облаците и поехме обратно по пътя към първия базов лагер. Времето и прахоляка наоколо допълнително предразполагаха туриста към дехидратация и желание за възстановяване на водно-солевия запас в организма. Това и направихме под шатрата, която беше обособена като ,,Арарат кафе’’ в базовиния ни лагер и предлагаше ледена бира.( цък).
Не след дълго при нас дойде Муса, който ни каза, че довечера ще има козе за вечеря, но тактично отклонихме предложението му, поради опасения от стомашно-чревен дискомфорт. Докато течаха приготовленията по козата за вечеря, ние се любувахме на гледката, която се разкриваше пред нас. Макар и пустощта, ширнала се пред нас да бе безкрайна, си оставаше най-впечетляващата, която съм виждал.

5-ти ден:
Ранното ставане вече беше започнало да ни става ежедневие, така че и този ден не се лишихме от него. След закуска, опаковахме багажа, денковете с храна бяха качени на конете и поехме отново, както и вчера, към втория базов лагер. Този път, макар и с по-тежки раници се движихме доста по-добре и преодоляхме разстоянието по-бързо от вчера. Разпънахме палатките на нещо като импровизирани площадки за целта и се отдадохме на заслужен отдих. Времето си минаваше и нетърпението преди сутрешната атака на върха растеше. Нури дойде да ни предупреди да си легнем рано тази вечер, защото утре ставането беше предвидено за 01:00ч. Допълнително напрежение и безпокойство в нас бяха всяли и групата от сутрешното изкачване на върха, които споделиха, че времето е било ветровито и много студено и не се очаква подобрение в близките дни. Макар и да не им се доверявахме напълно, студеният вятър, който духаше постоянно ни притесняваше не малко.

6-ти ден:
След като през цялата нощ чувахме вятъра,( а Пепо от своя страна изигра ролята на естествен буфер между мен и вятъра, което ми осигури комфортен сън, за сметка на неговия) който се опитваше да ни премести ведно с палатката ни – настъпи уреченият час. Станахме и почти веднага започнахме да се борим с газовите примуси. За съжаление те паднаха геройски в борбата с вятъра и се оказаха напълно безполезни. Остана ни само примуса на Хрис, който беше бензинов и гореше почти без проблеми. Започнахме да топлим вода и да я разливаме по термоси и манерки. Покрай нас вече първите групи поемаха към върха. Ние, заедно с поляците и Нури, тръгнахме последни около 02:40ч. Не след дълго Мишо се отказа, в последствие се оказа, че вирусът, който го беше пипнал не му позволи да се качи на върха. Останалите продължихме да ходим нагоре в индианска редичка. По пътя към върха единственото нещо, което се виждаше бяха десетките челници, които бавно пъплеха нагоре по склона. Нашата група се движеше добре, въпреки постоянно мрънкане на Нури, че сме бавни. Доказателство затова бяха няколкото други групи, които изпреварихме нагоре.
Постепенно слънцето започна да се показва от към изток и да ни стопля. А зад нас величествния Арарат хвърляше огромната си сянка ( Арарат). С увеличаването на височината се увеличаваше и желанието ми да повърна, за моя радост все пак това си остана само желание. За мой късмет редовният спътник на такава височина – главоболието, отсъстваше напълно. След около 3:30ч. стигнахме на височина от 4800 - 4900м., тука беше и моментът, в който трябваше да обуем котките. Заради леко премръзналите ми пръсти, това упражнение ми отне около 10-тина минути, но все пак се увенча с успех. Поех нагоре по ледника, като Виктор, Жоро и Хрис вървяха бавно пред мен. Тези последни 300-метра се оказаха най-лесната част от изкачването и около 06:40ч. вече бяхме на върха, поздравявайки се. Не след дълго зад мен се зададе Пепо и така около 07:00ч. всички се събрахме на върха.(цък) След обилното количество снимки, които направихме – Нури ни помоли да слизаме. Поехме по пътя надолу доволни и щастливи от постижението си. Надолу се разделихме и всеки слизаше сам, което трябваше да става внимателно, понеже скалния сипей, по който слизахме беше безкрайно нестабилен. Все пак след 2-часови усилия се добрах до палатката и реших да подремна, преди да дойде време да слизаме обратно. Умората, случайно падналият камък върху него, а и жегата бяха забавили Пепо, който слезе при нас чак към 11:00ч. Точно тогава, когато трябваше да опаковаме багажа и да слизаме надолу към първия базов лагер, където щяхме да прекараме нощта.

7-ми ден:
Нетърпеливо се оправихме и тръгнахме по пътя надолу. Стигнахме в Ели ( селцето, от което започна изкачването), а от там се качихме на буса, който ни закара пред хотела. Бяхме нетърпеливи за банята, но още повече за някаква различна храна от менюто, което имахме в планината. Същевременно, още при пристигането ни преди 5 дни, се чуваше обезпокоително тракане от към перката на охлаждането на буса. Хрис искаше да я погледне преди тръгване, и затова заедно с Нури отидоха до най-близкия сервиз, а пък и днеска ни беше послдния шанс, защото утре започваше Байрам и нямаше да има отворен магазин. Ние обядвахме, насладихме се на банята и зачакахме Хрис. След около 3 часа той се завърна. Равносметката беше следната: 80 евро за нова перка на буса и комплект инструменти, които майсторите му бяха откраднали.
Следобяда на същия ден го прекарахме в центъра на Догубаязид. Целият център на града беше осеян с 3 типа магазини – за плод и зеленчук, за перилни препарати и магазини за всичко ( тип нашите магазин за 1 лев). Макар и рядко се мяркаха месарници, чиито витрини бяха окичени с върволици от овчи очи.
За съжаление вечерта се разминахме с традиционната кюрдска вечеря и трябваше да се задоволим с това да опознаем нощния живот в града. Като за начало той липсваше почти изцяло, затова и завършихме скоропостижно с по бира пред хотела. Вече бяхме една идея по-нетърпеливи да се отправим към следващата си цел, най-високият връх в Европа – Елбрус.

Благодарим Ви!

Благодарим на всички! Сумата от 3000$ бе събрана в последния момент с общи усилия. След края на кампанията множество наши приятели проявиха желание да дарят пари на ръка, с което сумата ще набъбне. Естествено, всички които искат да се включат в инициативата чрез дарение на стара екипировка или искат да вложат част от личното си време винаги са добре дошли. Ще актуализираме информация относно цялата кампания в блога.

Как можете да помогнете по друг начин?

Ако не можете да ни подкрепите финансово, помогнете ни в работата с децата. Има много работа за вършене и всяка помощ е добре дошла. Всеки може да дари подходяща стара екипировка за децата. Нека размерите бъдат съобразение и да са за деца между 7 и 12г. Пишете ни e-mail, за да ви дадем адрес, на който да ги изпратите или да се срещнем и да ни ги предадете лично. Друг начин, по който бихте могли да помогнете е като отделите част от времето си и се включите в нашите походи с децата. Те ще стартират най-рано през месец септември и ще бъдат през почивните дни, за да могат да се включат повече хора. След разговор с директора на дома, а и посещение на място - осъзнахме, че най-много децата имат нужда от внимание и отношение, защото именно то е най-големият им дефицит. Походите ще се осъществяват на Витоша и околните планини около София. Всеки, който има желание е добре дошъл.

Втора телевизионна изява.

Вчера ( 13.06.2013г.) гостувахме в news7. Макар и ограниченото време, с което разполагахме се опитахме да синтезираме информацията около кампанията да бъде ,,кратко, точно и ясно''. Получи се добре. Линк към видеото:  Трио планинари

Малко спечени, но с първа телевизионна изява

Днес гостувахме в студиото на сутрешния блок на БНТ с Петър Георгиев и Георги Иванов.

Всички бяхме леко притеснени от първата ни изява пред камера, но се опитахме да разкажем максимално много за кампанията, изкачването, трудностите, това което сме постигнали дотук и това, което ни предстои. 

Знаем, че не бяхме перфектни, но не сме ТВ звезди, а планинари с кауза, така че мисля ни е простено.

Линкът към клипа с нашия запис е отдолу:

Мисия Елбрус

А ето и малко снимки

Ето ни и в ЮтуП

Линк към кампанията

http://www.indiegogo.com/projects/climbing-elbrus-and-ararat-for-charity?c=activity

Ето това е кампанията ни в интернет. Качили сме снимки, видео и още информация. Разгледайте, споделете с приятели и помогнете, ако можете. Благодарим ви :)

Нашата история

Ние сме шестима приятели, които решихме да съчетаем приятното с полезното. Любовта ни към планината през годините ни тласна към едно от големите планинарски предизвикателства в Европа. Да, самият Елбрус. От 8 месеца насам, ние се готвим за това предизвикателсто. Работим много по експедицията и вече почти сме готови.

Самата идея се зароди по време на един преход в Стара Планина. Точно слизахме от връх Юмрука и се заговорихме за Арарат - първенецът на Турция. С Митко и Жоро си казахме, че би било супер, ако успеем някой ден да го качим. После аз си спомням как се загледах във върха пред мен и забравих за гиганта Арарат. Сега, докато пиша, вече е минала почти цяла година. Говорихме, мислехме, разпитвахме и накрая решихме, че ни е по силите. Още от ноември 2012 започнахме да мислим за пътя, откъде ще минем, къде са проблемните места, колко ще струва и още толкова въпроси, колкото няма да повярвате, че изникват по някак естествен начин.

В групата ни всички сме с разнородни интереси, но всички се интересуваме от света и искаме да видим повече от него. Тъй като щяхме да изминем 2000 километра до Догубаязид, откъде ще започне нашето изкачване, искахме да обиколим кавказките републики и да видим как е от другата страна на Черно Море. Така планът прерасна от изкачване на Арарат в обиколка на Черно Море. Ей така минаха няколко месеца и в началото на Април, в един разговор с Пешо съзаклятнически се наговорихме да убедим и другите четирима, че Елбрус би бил истинското постижение на нашето пътуване. И го направихме. Без грам усилие. Всички бяхме единодушни, че трябва да отидем до покрива на Европа.

След като планът беше завършен, дойде време и идеята да добие цялостния си вид. Четох, че един приятел ще бяга на маратона в Лондон за благотворителност. Този вид благотворителност е популярна предимно в Щатите, Германия, Великобритания, Франция, но не и в България. Реших, че експедицията ни е идеалния момент да реализираме подобен проект в България. Обсъдихме го с Митко и Пешо и двамата харесаха идеята, после и Жоро, Мишо и Крис одобриха инициативата.

В самата идея, обаче имаше нещо, което не ни хареса. Там където този вид благотворителност е популярен, хора събират пари, използват част от тях за да реализират съответното начинание и останалата част даряват. Е, ние не искахме да правим така. Решихме, че не само няма да вземем и стотинка от парите, а ще отделим време, енергия и труд за да направим резултата от благотворителната кампания още по-добър. Ето я и идеята:

Със събраните пари ще купим екипировка (раници, обувки, якета, панталони и шапки) за децата от дом за сираци в София. Дотук добре, в нормалните кампании, тук приключват нещата или се дават направо парите. Ние, обаче намерихме как да превърнем това в още по-добър проект. Целта ни е, с купената екипировка децата да идват с нас на планина в близост до София. Не еднократно, това се надяваме да се случва всеки месец на ротационен принцип и в зависимост от законовите изисквания. И шестимата вярваме, че честите разходки в планините и разговорите, които бихме могли да провеждаме с децата, ще направят разлика. Надяваме се да събудим същата любов към природата в тях, каквато ние открихме у себе си на тяхната възраст. Ще им разкажем за местата по света, където сме били и нещата, които сме видели. Това ще е един шанс за тези деца да разберат повече за себе си, за България, за планината и за живота.

И така от сега до нашето заминаване остава още месец и нещо, а тепърва започваме да набираме скорост. Приятели, познати, пък и непознати всъщност харесаха идеята и предложиха своята помощ за благотворителната част на проекта. Искаме още веднъж да кажем, че истински оценяваме помощта ви и ви благодарим за това, че ни подкрепяте.